Образованието е важно за художника и помага за неговото развитие, но той винаги се стреми да бъде спонтанен в творчеството си и да направи нещо различно от другите. Това мнение изрази в интервю Стоимен Стоилов. Той отбелязва своята 80-годишнина с юбилейна изложба в родния си град Варна, която се открива в неделя вечер. 

Според него най-трудното нещо и за художници, и за зрители е да си изградят вкус. Той не смята, че трябва да се определят граници за изкуството и всеки може да го осъществява както го разбира, но който не се е образовал достатъчно, а му харесва, трябва да се образова и да види кое е сериозното изкуство. Трябва да има все пак някакви ориентири, посочи още той. 

Стоимен Стоилов, който от 1991 г. живее и работи във Виена, призна, че стремежът му е да рисува пълноценно и ако се получи сериозно произведение, се радва то да остане в България. Той припомни, че е сред създателите на творческите ателиета във фабрика „Вулкан“ във Варна, на Международното биенале на графиката, както и сред инициаторите за учредяването на Градска художествена галерия. Според него държавата трябва да подпомага изкуството и е абсолютно необходимо да има по-голям бюджет за галериите, тъй като след промените през 1989 г. не са заделяни средства за откупки и цяло поколение художници не е представено в музейните фондове. Стоилов изрази надежда обществото ни да запълни този вакуум и занапред да се откупуват повече творби на български художници, защото има много млади, които правят хубави неща, както и много стари автори, които трябва да се издирят. По думите му основна работа на градската галерия е да съхранява творбите на местните художници. 

Следва цялото интервю със Стоимен Стоилов за следите, които оставя в българското изкуство, за значимите постижения на гилдията във Варна, за отношенията между държавата и творците у нас и в Австрия, както и за неговия творчески процес през последните години, представен и в настоящата изложба в родния му град. 

 Кои са най-значимите следи, които смятате, че оставяте в българското изкуство?

- Нямам впечатление, че ще оставя нещо кой знае какво. Стремежът ми е да рисувам пълноценно и ако се получи някакво сериозно произведение, се радвам да остане в България. Правя изложби и у нас и в чужбина, но доста от творбите ми остават тук. 

С какво си спомняте присъствието си в родната Варна?

- В края на 70-те години се роди идеята художниците да населят старата фабрика „Вулкан“ и ние с Ванко Урумов, Снежина и Емил Попгенчеви бяхме първите, които влязохме там. Постепенно дойдоха и по-младите Петьо Маринов, Георги Лечев, Милко Божков, Димитър Трайчев. Стана един кръг от много добри творци и това се забеляза в страната. Любомир Левчев ни каза, че във Варна провеждат международен фестивал на писателите и започна една връзка със световноизвестни автори, които идваха и разглеждаха нашите творби. Създаде се възможност да бъдем канени за изложби в чужбина. По една творческа програма варненски художници гостуваха в Нидерландия, в Швейцария на биеналето на художници от кантона Юра и много други. Когато се разкриха двете графични ателиета за офорт и литография във „Вулкан“, поканихме известни художници като Владимир Гаджович, Албин Бруновски, Хосе Ернандес, Дадо (Миодраг Джурич). Те работеха при нас и споделяха своя опит, а от тях имаше какво да се научи. „Вулкан“ беше основата да се създаде и Международното биенале на графиката във Варна. Българската графична школа имаше много сериозни постижения и решихме да направим един преглед на национално ниво. Първото биенале бе само с български художници, но когато видяхме каква сериозна колекция има България, решихме през 1981 г. да стане международно. Тогава много ни помагаха Министерството на културата, Съюзът на българските художници и Община Варна, които отпускаха средства. Считам, че Биеналето на графиката е едно сериозно постижение. Дано в бъдеще да го подкрепят по същия начин и да отпускат достатъчно средства, за да се развива. 

Това, че част от кариерата Ви преминава в чужбина, помогна ли Ви или нещо Ви отне? 

- По стечение на обстоятелствата се случи да живея в Австрия и там трябваше да организирам всичко наново. Никой не ме познаваше, но постепенно вратата започна да се отваря. Не бих казал, че с нещо ми е помогнало това, че съм там, но Австрия е страна, в която оценяват творческите усилия и рисувайки няколко проекта, аз бях забелязан. 

Доколко държавата участва в реализацията на изкуството в Австрия?

- Там също има съюзи на художниците и известни български творци бяха членове на Кюнстлерхаус. Имат много добра база като нашия Съюз на българските художници на ул. „Шипка“ 6, където правят много изложби. Държавата, чрез министерството на културата, подпомага творческите усилия на художници. Не бих казал, че е същото като в България, но пак има държавно подпомагане. 

Вие смятате ли, че е задължително да има подкрепа от държавата в сферата на изкуството? 

- Разбира се. Изкуството не може да бъде оставено само, особено сценичните форми - театърът, държавата трябва да ги подпомага. Аз бях един от хората, които навремето подкрепяха идеята да създадем Градската галерия във Варна в сградата на бившата Мъжка гимназия, за която имаше и други намерения. Все пак местните творци надделяхме и намерихме съмишленици в ръководството на града, които ни помогнаха да се осъществи това начинание. Основна работа на градската галерия е да съхрани творбите на българските художници и варненските творци да бъдат добре представени в нея. 

Има мнения обаче, че години наред след промените през 1989-а, поради липса на средства за откупки, в галериите няма богат фонд от работи на местни творци и се получават „бели петна“. Запознат ли сте? 

- Това е един голям проблем за България въобще. След промените се получи вакуум. Галериите не получаваха средства за откупки и цяло поколение художници не е представено. Много автори все едно че са работили в някаква пустош. Надявам се да наваксаме, да се възстановят тези липси, да има по-голям бюджет, за да се откупуват творби на български художници, защото има много млади, които правят хубави неща, както и много стари, които трябва да се издирят. Навремето в Съюза на художниците Светлин Русев откри много забравени възрастни творци, привлече ги и те станаха обект на търсене от колекционери. Това беше и времето на Людмила Живкова, която спомогна много за атмосферата. Хубаво е и сега да се отделят средства за хората на изкуството като цяло, а в частност е абсолютно необходимо да има по-голям бюджет за галериите.

Кои са според Вас вечните теми, които вълнуват и зрителя, и твореца? 

- Наистина има вечни теми и ние се въртим в тях. Всеки художник, който изразява своите чувства, независимо дали абстрактно или фигурално, той интерпретира светлина или тъмнина, любов или омраза, война или мир. За това имаме примери при големите художници от ХХ век, дори без да се връщаме по-назад във времето. И за мен тези теми са важни.

Някога във Вас имало ли е конкуренция между графиката и живописта? 

- Аз отдавна исках да правя живопис и бях започнал още във Варна, но когато изгоря ателието ми с всички неща в него, отивайки в Австрия, започнах с акварел и след това продължих с маслени бои. Развих няколко теми, които изложих в различни държави. Акварелът беше по темата „Кармина Бурана“ под впечатлението на прекрасни театрални и оперни спектакли, които гледах във Виена. Запознах се с текстове, за които ми помогна известният български композитор Милко Коларов. Текстовете и музиката на Карл Орф ме впечатлиха много и създадоха образи у мен и това са вечните образи на съдбата, любовта, мистерията на живота. 

В изложбата, която откривате във Варненската градска галерия, показвате папируси, които са последните Ви творби. Защо се обърнахте към този материал? 

- Това е много древен материал, който се прави от дърво. Има изследователи, които твърдят, че както водата, и дървото има памет. Ако приемем това за истина, значи то носи някакви послания от древността и следователно е един прекрасен материал. Папирусът има различни структури, по-светли или по-тъмни, с повече или по-малко образувания. Когато го гледам, дори си казвам: Защо да го развалям като рисувам върху него? Започнах с по-малки листове, по-късно ги слепвах, но накрая открих фирма, която доставя от Египет по-големи формати. Ползвам туш, дори в Австрия открих античен туш, който създава едно предизвикателство и особено чувство. 

Какви теми има в творбите Ви върху папирус? 

- Има няколко папируса за Ной. Те са базирани на хипотезата на проф. Петко Димитров, подкрепена от американски учени, че потопът е станал в Черно море. Без да претендирам за точни моменти, аз го преживявам по свой начин и опитвам да нарисувам мои впечатления. Старая се те да бъдат спонтанни, защото когато мислиш много, може да не излезе така, както когато го рисуваш спонтанно, затова започвам направо върху материала. Имам и други теми за театъра, маските, за летежа. 

Хората в картините Ви конкретни ли са, кои са? 

- Може да се каже, че има връзка с конкретни събития, но ако ги нарисувам така, то ще бъде илюстрация, затова оставям впечатленията да отлежат и после ми хрумва как да го направя.

Показвате във Варна и работи от серията „Човешките права” създадена по случай 50-годишнината от подписването на Декларацията за правата на човека на ООН?

- Тя беше по поръчка на Дунавския фестивал, където работих три години като художник. Тогава д-р Волфганг Шюсел беше външен министър, а след това стана канцлер. Той бе част от идеята да се нарисуват картини, които да изразяват тази тема. В Двореца Хофбург ми дадоха приземните помещения и ми оставиха десетина дни да нарисувам тридесет картини. Избрах да ги направя графично, защото на тази тема не отива много цвят. Ползвах бяло, английско червено и черно върху платно. Отразявам въпроса в различни негови проекции. Тук показвам „Вик“, „Присъда“, „Великият инквизитор“, но има и картини за детския и женския труд и много други. В България две от тях са показани през 2012 г. когато имах самостоятелна изложба в галерия „Графит“ във Варна. Цялата серия бе подредена в Двореца Хофбург във Виена. Картините бяха окачени в коридорите и край тях преминаваха ръководителите на всички европейски държави. След това бях поканен в старата френска столица Санлис да направя изложба в молитвената зала на катедралата и там се получи много силно и впечатляващо. 

Какво е мнението Ви за това, което се случва понастоящем в изкуството. Освен новите форми, се появяват и произведения на непрофесионалисти, които намират зрители и пазар. Къде виждате границите? 

- Нямам намерение да определям граници за изкуството. Кой както го разбира, така да го осъществява, а който не се е образовал достатъчно, пък му харесва, нека се образова и да види кое е сериозното изкуство. Трябва да има все пак някакви ориентири. Ще ви дам пример. Въпреки разнообразието на изкуство във Виена, в момента има три знакови изложби  в различни музеи, от които едната е на Рембранд, другата на Гоген и третата - на Шагал. Отделно по галериите има една пъстра палитра от много съвременни художници и хората, които се интересуват, могат да разгледат и да си изградят вкус. Това е най-трудното нещо и за художници, и за зрители - да си изградят вкус. 

Образованието важно ли е за художника, помага ли? 

- Важно е и помага. Пикасо е казал, че първоначално се е учил да рисува, а после искал да рисува като дете и да забрави какво е научил. За да стане спонтанно. Някак си виждаш, че трябва да направиш нещо различно от другите. 

Тревожи ли Ви това, което се случва в света, затварянето на обществата, национализмът, войните, стресът? 

- Действително времето е много тревожно, но аз се стремя да го изразявам на листа хартия или на платното. Има момент, в който трябва да го нарисуваш, за да се освободиш от демоните си. Нямам намерение да теоретизирам какво става по света. Всеки го преживява по своему и, дай Боже, бързо да се оправи.